„Дойче Веле“ цитира обширна статия в германския „Ди Велт” на тема дали храните в Централна и Източна Европа са с по-ниско качество в сравнение с тези в Западна Европа, както твърдят водещи политици в Чехия, Словакия, Полша и Унгария. Ето избрани части от статията.
Редица индустриалци също недоумяват – та нали досега критиците обвиняваха ЕС най-вече заради това, че се опитва да унифицира всичко и да отстрани регионалните различия. И сега изведнъж: единен стандарт за всички храни.
Ако наистина започнем да произвеждаме хранителни продукти по единни стандарти, тогава ще трябва да превъзпитаме потребителите, а това изобщо не е работа на производителя, смятат индустриалците.
Какви са фактите? Да, големите концерни продават продукти с една и съща опаковка, но в отделните страни съдържанието често пъти е различно. Хранителният технолог Ирене Таусиг-Вулф дава пример с разтворимия бульон: „В Близкия изток бульонът трябва да бъде малко по-лют има по-силен вкус на подправки. Поляците пък предпочитат по-силна зеленчукова нотка, докато в Турция искат по-интензивен вкус на месо”, казва Таусиг-Вулф, която отговаря за нормирането на вкусовете в концерна „Нестле”. Експертката обяснява пред вестника, че концерните открай време се ръководят от регионалните вкусове, което често пъти налага сериозни промени в рецептата. Сега обаче споменатите политици от Източна Европа настояват за въвеждането на задължителни унифицирани норми за съдържанието на хранителните продукти. Ако това настояване бъде узаконено, големите концерни ще трябва да обърнат концепцията си с главата надолу.
В развойния център на концерна „Нестле” в Зинген работят 220 души от 35 различни страни, които се грижат именно за това: да проучват вкуса на потребителите на различните пазари още преди разработката на нови продукти. Когато се пуска, примерно, нова готова супа, проучването на пазарите може да отнеме до две години. Таусиг-Вулф описва пред „Ди Велт” как функционира това проучване. Най-напред технолозите на концерна посещават всяка отделна страна и готвят заедно с местни хора, за да разберат на какво най-вече се държи в рамките на съответната кулинарна традиция. После елитни готвачи подготвят различни варианти на рецептата, при които се отчитат именно впечатленията на технолозите от отделните страни – например дали хората предпочитат пипера по-сладък, по-лютив или по-опушен. Накрая новият продукт се опитва от многобройни дегустатори, а когато рецептата вече е одобрена и от тях, пак идва ред на технолозите. Производството на всеки отделен продукт изисква предварително проучване на редица въпроси: има ли в съответната страна достатъчно суровини за производството му; осъществимо ли е технологически производството на конвейер; какво показва последната дегустация на новия продукт в сравнение с аналогичен продукт на конкурентна фирма. И едва когато всички тези въпроси получат положителен отговор, продуктът тръгва в масово производство.
Разбира се, роля играят и парите. Тоест – цените на съответните суровини и покупателната способност на хората. Защото в Европа потребителите разполагат с доста различни бюджети за храна. Един швейцарец например има годишна покупателна способност от 42 хиляди евро, германецът – 22 хиляди, а полякът и унгарецът – съответно 6366 и 5549. Логично е, че там, където потребителите имат по-малко пари, производителите наистина използват по-евтини съставки, за да може продуктът им да се продава. И в този смисъл критиците имат пълно право. Да, шоколадът с лешници съдържа по-малко лешници на пазари с по-ниска покупателна способност, а мляното кафе е с повече евтини примеси. Защото в крайна сметка концерните си гледат продажбите.
С други думи, при развойната дейност на нови хранителни продукти се отчитат тези два фактора: местните вкусове и покупателната способност. Дори само в рамките на Европа вкусовете често пъти доста се различават. Така например германците предпочитат бял ванилов сладолед, а австрийците – жълт. Белгийците държат на един специфичен следвкус при шоколадовите продукти, който само на няколко километра отвъд границата предизвиква у холандците недоволни гримаси. Технолозите твърдят, че такива вкусови нагласи са почти вродени – човек на практика отраства с тях. Точно този факт пренебрегват онези източноевропейци, които критикуват концерните: не става дума само за пари.
Добър пример са упреците срещу „Кока-Кола”, че в Унгария концернът произвежда напитките си с евтин царевичен сироп, вместо със захар. Говорител на концерна потвърждава пред „Ди Велт”, че това е вярно. Причината обаче не били парите, а желанието да се използват местни суровини: „В страни, където има много царевични насаждения – като Унгария или САЩ например – ние гледаме да използваме именно царевичен сироп”. А където вирее захарно цвекло или захарна тръстика, там „Кока-Кола” използва добиваната от тях захар. С други думи: унгарците пият „Кола”, която има същите съставки, както в САЩ.